pbozhinow
Тъй като това е първата статия в блога ми от близо две години насам, ще се постарая тя да е специална. Нещото, което ще я отличава от останалите три, ще е на първо място езика. За разлика от другите, тук мисля да пиша на български, тъй като проблемът, за който искам да говоря, е локален за България. Вторият отличителен белег е актуалността на проблема. Не че предишните статии не описват конкретни събития. Тук, проблемът е всеобхватен и всички малко, или повече, страдаме от него. Ако не сме го изпитали все още на своя глава, то шанса някой от близкото, или далечно обкръжение да го е изпитал, не е малък.
Проблемът е именно в начина, по който оперира спешната помощ в България. Пиша статията с ясната идея, че болшинството от моите приятели и хора, които ще прочетат статията, не правят разлика между спешна медицинска помощ (СМП) и бърза помощ. Това, все пак, е нещо, което аз считам за нормално и ще се опитам да разясня разликата, на базата на малък рисърч, който правя последните месеци.
В България съществуват два типа медицинска, долекарска помощ. Първият е спешната. Това са линейките, които се отзовават, когато човек се обади на 112. Те се оперират от държавата, а по-конкретно от Центровете за Спешна Медицинска Помощ (ЦСМП). Всяко по-голямо населено място разполага с подобен център, който приема сигнали от 112 и ги разпределя. Държавата еднолично се ангажира с функционирането на тези центрове, т.е. с линейките, които излизат от тях и с екипите в тях. Работата им се определя от няколко нормативни акта, касаещи работата на спешната помощ като цяло. ЦСМП е отделна институция, която най-често няма общо с болниците и функционира сама за себе си. Въпреки, че това е леко изкуствено, моделът би бил успешен, ако държавата предоставяше достатъчно финансиране за поддържането на богат автопарк и достатъчно екипи. За съжаление, това не е така и дори най-големите оптимисти по въпроса биха се съгласили, че пандемията доказва противното с всеки изминал час.
Втория тип долекарска помощ е бързата помощ. Бърза помощ е по-скоро нещо, което съществува въпреки държавата. Това са линейките, които се оперират от частни болници, частни компании и като цяло, от частния сектор. Тъй като сред тях съществува конкуренция, тяхната работа до голяма степен се подобрява от самосебе си. В зависимост от мащаба на компанията, линейките в нея варират. От обикновени линейки за превоз на болни, през скоростни линейки за трудноподвижни, се стига и до мотори и АТВ-та, които са много ефикасни за големи задръствания и за труднопроходими местности. Както сами можете да се досетите, от държавните центрове за СМП, такива услуги не се предлагат.
Тук възниква и реалният проблем, който е и искрата, тикаща ме да напиша подобна статия и като цяло да се захвана с каузата. Държавата, чрез своите укази за СМП, не позволява на частните линейки да поемат пациенти, чието състояние е „спешно“. Това състояние отново е дефинирано от нормативни актове, но в общи линии идеята е, че ако получите инфаркт, или изпаднете в друго животозастрашаващо състояние, не можете да се обадите на частна компания. По-точно можете, но ако те се отзоват, на практика ще нарушат закона. И все пак, това не е основния проблем на тези актове.
Ако звъннете на 112, линейката, която ще дойде, ще е държавна. Въпреки дефицита на линейки и въпреки дефицита на екипи в линейките. Държавата, поради ограничения си бюджет, не успява да поддържа достатъчно количество и от двете, но въпреки това упорито не желае да промени нормативните си актове, с които да позволи на частните линейки да превозват пътници в животозастрашаващо състояние. Това, от своя страна, рефлектира в абсурдно чакане, което сега, предвид разрастващата се втора вълна на коронавирусната инфекция, е умножено.
За да не се превръща статията в обикновено мрънкане, искам да допълня и начина, по който считам, че до голяма степен тежестта от плещите на държавата и ЦСМП би могла да бъде снета: промяна в законите, позволяващи на държавата да е единствения оператор на линейки за спешна медицинска помощ и сключването на договори с частни организации. Така биха могли да бъдат проведени конкурси, които да поставят условия за оторизиране на дадена компания да превозва пациенти в животозастрашаващо състояние, като например размер на автопарка, брой екипи, и локации. На базата на това може да се определи максимално време за пристигане на екип на място.
От какво ще печелят частните компании? От НЗОК. За целта обаче, трябва да се създаде нова клинична пътека за транспорт на хора, нуждаещи се от неотложна медицинска помощ. Звучи прекалено сложно? Нищо от описаното до сега не е лично моя творба 😊 Всичко съществува като успешен и работещ модел в редица държави в Европейския съюз, а и на изток от рая (напр. Турция). Във Виена например, Австрийският червен кръст предоставя линейки, успоредно с още 5 частни организации и общината. Там линейката трябва да пристигне за между 5 и 10 минути. Е, в България времето е плаващо, но да речем, че сега, с Ковид-19, на една линейка и отнема до 9 часа 😉
Тъй като ми беше интересно докъде мога да докарам наблюденията ми, се опитах да ги лансирам в държавата. Благодарение на един мой много добър приятел, първо се свързах с БЧК. От там ми обясниха, че няма как да предлагат линейки, което ме накара да проуча каква е причината, поради която това не става. След още малко рисърч, стигнах до законодателството и НЗОК. След това се свързах с високопоставено лице в НЗОК, която ми обясни невъзможността да се състои подобен проект поради поставени „национални приоритети“, сред които е и общественото здраве. Това трябва да означава, че тъй като общественото здраве е техен първостепенен приоритет, те не биха променили закон, свързан с него. Е, за съжаление, всички можем да видим как се работи за такива първостепенни приоритети, като здравето на населението. Всеки ден виждаме примери за хора, пострадавши от тези приоритети. Окей де, ясно ми е, че с този отговор от Здравната каса просто ме отебаха, само че този път не е смешно, а отговорът им не става дори и за малоумен виц. И не, не мисля, че тези хора не получават десетки подобни предложения на ден и че трябва да ме третират по специален начин, въпросът е, че системата не работи. А на предложение за как може да се подобри, те отговарят с някакъв абсурд. Всичко, разбира се, е неофициално.
Скъпи приятели, за заключение, искам да ви благодаря, че стигнахте до тук. Чрез тази статия, аз исках да ви разкажа някои неща, които се случват зад „светлините на прожектора“, но които носят огромно отражение в действителността ни. Исках да ви запозная със системата, на която всички граждани на Република България разчитаме. Щеше ми се и да ви покажа как в нашата държава най-основния проблем е, че на никой не му пука и приема работата си проформа. Много ми се искаше да не ни се беше налагало да стигаме до този момент, в който се налагат тези промени и всички да можехме да продължим латентното си съществуване в делюзорната представа за работещо здравеопазване. Но за съжаление, считам, че е редно всички да знаем за държавата (нещото), където нашите данъци потъват. За нещото, чиито приоритети, свързани с общественото здраве са на по-преден план от самото обществено здраве.
Бъдете здрави и се пазете! 🍀🍀🍀🍀🍀
ПС: Ще се радвам да видя какво мислите по въпроса в коментарите, или на лично 😉